10 октомври е Световният ден на психичното здраве. С времето приучаването към този тип грижа за себе си, се превърна от мечта в приоритет, а после в повишаващ качеството на животa навик. По този повод реших да разкажа за моето потапяне във вътрешния свят, в необятния свят на психичното — там, където се преплитат нишките на желанията, страховете, тъгите, радостта и противоречията. Ще ви отведа право в сърцевината на моето истинско Аз, улавяйки някои от тези нишки и плетейки нова ризница за него.

Убедена съм, че всеки човек, независимо от това как се определя — като емоционален или рационален, като духовен или реалист, рано или късно бива изправен пред възел от чувства, емоции и мисли. Често пренебрегваме този възел и го оставяме да расте, докато не ни направи засилено по инерция, бодливо и отблъскващо кълбо от нерви. Затова не е зле да го развалим, докато още можем, да поемем нишките и да си оплетем пуловер за душата — удобен, хубав и по мярка.

Зимата идва за всички и често тя е в недоволството, насочено към самите нас. В буквален и преносен смисъл — времето е сурово, и ние трябва да се съхраним. Защо не си приготвим от сега топлите дрехи? Настоявам психичното здраве да стане новата зимнина. Какво ще кажете от тук насетне, с краставичките, пиперките и лютеницата, да слагаме на терасата да втаса и въпросът за стоплянето на душата?

****

Ето ме отново. Надничам през процепите на балкона, който беше мой двор и простор през месеците на първото затваряне. Дърветата напъпиха, разлистиха се и зеленото им избуя под зоркото ми бдение. Октомври е и съм изправена пред същото зелено, но вече избледняло, преживяло и премаляло до есенно жълто. Преследва ме дежа вю за мрачен и лишен от хоризонт март. Дежа вю, че съм статична отвън и експлозивна отвътре. Умът се опитва да заблуди, но тялото не позволява. То помни, помни и напомня, че усещането за нищослучване и за безпътие е измамно. Познавам жалките опити на вътрешния Цупльо да ме вкара в режим “самосъжаление”. Да забрави за подлите номера и този път. Предпочитам режима “самосъхранение”.

Който се е докосвал до психологията, знае какво внимание отделят изследователите и терапевтите на Аз-образа, как същият се е формирал и как се трансформира. За моя зла участ, в пътешествията навътре открих повече Аз-овци с техните противоречиви гласове. Цупльото е един от тях, сещате се защо така го кръстих. Другият е ЙогаЛана — един неочакван женски образ, който се пръкна от романа на Елиф Шафак — “Черно мляко” и както първата част на името подсказва — от любимата ми практика. Днес не мога да кажа с какво ме завлече книгата на турската авторка, но тя беляза осъзнаването ми като жена, опознаваща своя вътрешен безпорядък.

От изгряването на лятото до заника му изпитах тези две свои части десетки пъти. И днес съм безмерно горда от устойчивостта на ЙогаЛана, която издържа всички стрес-тестове на 2020. Годината ми е паметна и сплъстена от събития, подходяща за повествование. Важното е, че продължавам да се владея, вслушвайки се в нейната мъдрост, станала и моя. Разкъсах някои зависимости, сбогувах се с илюзията за контрол и все така, прескачам системно матрицата.

Ставам от стола и се опирам на парапета в очакване с небесната шир да се отвори и моята прозорливост. Какво ли ме чака през останалите месеци? Сценариите пораждат ту мъждукащ ужас, ту напиращо вълнение, ту предпазен непукизъм. Довършвам си цигарата и с въздишка отпускам рамене: окей, Цупльото няма да се изпари, нито ще престане да ме провокира. Но и ЙогаЛана е до мен. Хващам се да си разплитам възлите от желания, страхове, тъги, радости и противоречия. Нишките се изглаждат с търпение и приемане. Моята съветничка – благородният вътрешен глас, опозиционер на саботиращия, ми помага да подхвана една далеч по-подходяща плетка. На пуловера за душата, колекция есен-зима 2020.

***

Смея се.

Плета пуловер за душата

и пия вино,

и слушам влака,

представям си, че ме отвежда към реката,

в която чувам тишината,

от клокоченето на която извират всички отговори.

октомври 2020 г.