Чували ли сте някога крясъка на паун? Това красиво животно, грациозно разхождащо оперението си с кралско високомерие, издава един от най-грозните и оглушителни звуци. Истерично квичене, което може да докара чувствителният слух до стенание. Е, това в общи линии е метафората на моето преживяване…бременност. Гледам се, усещам движенията на истински човек в утробата, немея пред съвършенството на природата, а в следващия момент ме застига мисъл, после втора, после десета и надавам вик, подобен на пауновия. Нищо не е такова, каквото изглежда, а това e един натурален, криволичещ разказ за раждането на майката в мен. 

Не съм сигурна какво искам да кажа с този текст. Знам, че ми се крещи, но мога да издам само откъслечни думи и несвързани изречения. Няма ме. Всъщност, има ме, но за някой друг. Огънят на духа мъждука, припламва леко с осъзнати дихания и пак се скланя към недрата ми. В мен расте живот, случва се чудото на сътворението, разлиства се мистерията на бременността. Тялото ми е отдадено на една велика душа в очакване на своя човешки пашкул. Би трябвало да съм повече тук и сега отвсякога, би трябвало да присъствам в тази глава освен физически, с всичкия си. Обаче всичкият ми нещо се скатава. Губя контрол, великите сили ме теглят към неизвестното. В това отнасяне от вихъра се протягам в опит да осмисля преживяването, което в представите ми беше безгрижно, замечтано и лежерно бременеене, оказало се по-скоро трамплин за тъга, болка, неудобства и изцапани чувства. Приземяваш се за миг и пак отскачаш, тревожен, че не можеш да спреш, да се обърнеш и да слезеш. И скачаш ли, скачаш…от предишния си живот към новия без приземяване и с неясен завършек на изречението.        

Когато срещнах и обикнах мъжа до себе си, усетих като топъл душ, обливащ премръзнало тяло, желанието той да стане баща. Неизбежно беше да поискам негово продължение. Доблестен, благороден и всички синоними между двете прилагателни, такъв го познах, такъв пожелах да бъде синът ми. Мислителката в мен, скептичката, нерешителната дърдорка мълчеше. Нямаше никакви аргументи срещу съзидателния импулс на любовта. Като никое друго преди, това беше просто вземане на решение, заиграване с една далечна и романтична идея, отпускане в обятията на съдбата. Опит за зачеване и изненадващо леко случване. Без усложнения. Само учестено сърцебиене и безброй малки душевни взривове, които предвещаваха моята неподготвеност. Ако фантазиите ми бяха записани на хартия, нека листът се разкъса и илюзиите да се удавят в напоените от проливните дъждове фуги между паветата. 

Никога не съм вярвала в осмислянето на живота през майчинството и винаги съм се оглеждала за различни проявления на личността на жената отвъд ролята ѝ на майка. Убедена съм била обаче, че искам да вкуся от тази космическа любов някой ден, винаги в бъдеще време. Мислила съм си, че когато моментът настъпи, ще вляза в онази категория кандидат-майки, които тренират, ядат правилно, сияят и пращят от плодовитост. Абе, ще си бъда едно жизнерадостно аз, заровено в книжки, галещо заобления си корем, и наслаждаващо се на идеален тайминг и творчески отпуск. Някой да я ощипе тази мечтателка, моля, да ѝ спести разочарованията. Още не се е научила да се въздържа от очаквания и дълго ще ѝ се налага да преглъща горчиви залъци. 

Първите четири: режимът “оцеляване”

Първите признаци, че този път сме си сготвили нещо необичайно, дойдоха с поредица от вълнообразни предчувствия. С неидването идва и денят на истината. След като се снабдихме с два теста и две черти върху тях, мигновено разбрахме, че сме се забъркали в нещо ужасяващо сериозно. Абстрактната идея започна да придобива много конкретни измерения. Свръхтревожната и премисляща част от мен не чакаше втора покана и ми се нахвърли безпощадно. Нямаше фойерверки, радостни възгласи или сълзи, само два чифта уплашени очи, търсещи успокоение в неговите, дълбоки и гладки като езеро. Опитите за съпротива със стратегии за действие и план за голямото напред не се увенчаха с успех. Спусках се стремглаво към низините на човешкия дух, където и Хадес би цъкал одобрителнитно с език за придобитото ноу-хау. 

Първо се появи притеснението от разговора с работодателя. Какво да кажа, как ще изляза от ситуация, каква отбранителна позиция ще заема, ако се наложи. Преговарях ситуацията отново и отново и набирах гняв от въображаеми ситуации. Изчисленията кога точно да обявя новината, разбира се, не сработиха, защото физическият дискомфорт ме застигна още на втората седмица от положителния тест. В дните, в които бях обезводнена и замаяна, стигах до ръба на силите си, прикривайки го.

После дойде челният сблъсък със здравната система. Чуденето кой лекар да посетя, първото посещение, по време на което по погрешка ми казаха, че нещо не е наред, поздравът “честито”, който успя да изрече само чат GPT, претупаните следващи прегледи, десетките въпроси, които се трупаха на камари без отговор, и темите, които драпаха за внимание. За капак си обект на безпощаден маркетинг: от ДНК тестове, антисекс бельо за бременни, антиколик биберони, курсове за родители и безобразен брой неща от първа, втора и нулева необходимост. Бас ловя, че и на най-опитните project manager-и и природно надарени организатори им идва нанагорно да се ориентират в цялата рекламна какофония. Какво остава за средностатистическия милениал, посветил десетки часове и левове в терапия срещу склонността си към контрол и тревожни състояния? 

За щастие, на работното ми място срещнах подкрепа и разбиране, и не ми се наложи нито да се оправдавам, нито да защитавам правата си, противно на настройката ми. Наслушали сме се на истории за некоректни работодатели и накърняващи правата на служителите практики и бях въоръжена да се отстоявам. Дълбоко съм благодарна на колегите си, че ме накараха да сваля всички оръжия и че посрещнаха новината дискретно и човешки. Представям си колко трудно би било на всяка жена, независимо от позицията и сферата ѝ на дейност, да се отстоява в уязвимостта на тези първи седмици. Затова краткото лирическо отклонение от разказа е посветено на бойците с майчинска броня и на работодателите, които не просто формално спазват закона, а съумяват да осигурят спокойна и защитена работна среда на бъдещите майки. 

И така, навлизах стремглаво в дебрите на бременността, в добрите дни ошашавена, но сресана, в лошите – също толкова ошашавена, разчорлена и спринтираща между тоалетната и леглото. Макар да се стараех да поддържам старото темпо, да работя, излизам и да не мисля с всеки дъх за това, все повече се отдалечавах от идеалистичния образ за нещата. Четирите първи месеца бяха месеци на оцеляване и тревоги покрай резултатите от изследванията и преди всеки час за преглед. Молиш се всичко да е наред и си преговаряш наум мантрите и препоръките за душевен мир и доверие в живота.

Досега си се побирал в дрехите си, което все пак те е придържало към идентичността ти, докато един ден заставаш пред пълния гардероб, празен откъм възможности за обличане. Някой звъни. Негово всевластие Хормонът се е издокарал пред вратата ти.

Втори триместър: аве, турбуленция!    

Казват, че вторият триместър е най-приятен. Още не ти е тежко, силите са се завърнали, имаш желание за покупки, пътувания, чертежи и кроежи за бъдещето. И наистина, влизаш подкован с оптимизъм и радост от простия факт, че си спрял да викаш боата. Усетих Шавливкото в мен за първи път по време на една йога практика. Релаксацията ме бе отпуснала и задържала на едно място, когато долових едно мимолетно бълбукане, пърхане, центрофугично движение, наподобяващо превъртане под вода. Първоначално се стъписах, опулих се, докоснах се с поздрава “здравей, малък човеко”. Няколко сълзи намокриха скалпа и тялото ми, разположено на хладния под, потръпна. 

Жежкото лято напредваше, с него и промените в тялото ми, които честно да споделя, трудно преглъщах. Да, рационално ги осмислях и въпреки това избягвах огледалото. Извръщах глава и се стараех да повтарям някои позитивни утвърждения, с които да приема нещата от духовна перспектива. Останах си със старанието. Купих си няколко рокли по-голям размер с надеждата да прикрия заоблените форми. Хванах се, че избягвам да срещам познати, изпитвах необясними срам, неудобство и нежелание за разговори в тази посока. Стисках кожата на бедрата, чиято фотогеничност ревностно пазех, оглеждайки повърхността им, минирана от целулит. Отказвах да се снимам, защото знаех, че няма да се харесам. Искаше ми се да пазарувам на себе си, не за бебето.

И преди да ме упрекнете в прекомерна суета, която точно по време на бременност не е уместна, нали, ще си призная и чувството на вина. Раздирах се от питания защо не мога да се зарадвам, защо проявявам неблагодарност, егоизъм и неуважение към собственото си тяло и борбата на много двойки да заченат. Хормонът ме блъскаше здравата и непрекъснато се заплитах повече в мрежа от страх, гняв, самосъжаление и самобичуване. Зареяна с празен поглед в хоризонта, всичко ми се струваше абсурдно, а вътрешното ми дете, малката Велина, се тръшкаше истерично, риташе и замахваше, задето е изгубила миналото си и привилегията да стои на пиедестал.

Случи се в двадесет и първа гестационна седмица. Лекарката установи скъсена шийка и ни насочи за прием по спешност и хирургическа интервенция за задържане на бременността. Причината не стана ясна. Два конеца, с толкова зашиха мен, за да го приема, и него, за да не прибързва с появата си. Изписаха ни седмица по-късно с препоръка за постелен режим, повишено внимание и шепа лекарства. До момента не бях разговаряла с малкия, някак не ни се получаваше свързването или аз не можех да го чуя. Престоят в болницата, (аве, живот, че ме разтресе!), промени това изцяло. 

Даде ми шанс да преоткрия човека до себе си, да видя проблясващата тревога в очите му и да намеря сили да го утеша. Повярвах, че изпитанието е било писано, че открива пътя ми към крехкия живот, който искам да запазя в утробата си. Почувствах го. Почувствах се на мястото, където трябва да бъда. Помолих за прошка, помолих малкото чудо за прошка – неговата чиста душа ме беше избрала и ме разбираше, дори когато аз не можех.   

Трети триместър: на родителска среща със себе си 

Проснах на показ света на една съвременна жена, една от многото, една от всичките. Свят несъвършен, объркан, разклатен и РЕАЛЕН, без напудряне и преструвки. Понякога суров, понякога благ. Затова и нищо не е каквото изглежда, или каквото е наложено за правилно според общоприетите норми. Прекрасно е жената да се чувства щастлива в трепетната подготовка да посрещне новия живот, но не по-малко значими и нормални са чувствата ѝ, когато са в противоположния емоционален спектър. 

Седмиците след болницата се нижеха в постелен режим, броене на крачки (все пак целяхме рекордно нисък брой), опити философски да гледам на преживяното и да се подготвя с подходяща литература. Само че всеки път в книгите се препъвах в две думи, които ме ожулваха и ме караха да скачам в крайни заключения.

Родилка и кърмачка. Тези две определения за жената в дадения период от живота ѝ ме вадеха от кожата ми. Сякаш тя преставаше да съществува като личност и влизаше в ролята си на доставчик – на живот и на мляко. Тази роля ме плашеше до кости и започнах да си мисля как се губя, потъвам, изчезвам за нещата, които ме определяха. Не виждах свободата и безкрая от възможности, които майчинството щеше да открие пред мен, а само ежедневен затвор от повтарящи се задължения. Нямах никаква идея как се кърми, повива, приспива и създава режим и съвсем нищо не ми влизаше в главата, докато четях. Така, от ден на ден, с натрупването на паразитни мисли и провокации в стил “наспи се сега, че после ти ще видиш”, “какво го мислиш толкова”, “как са раждали всички жени преди теб”, “а едно време, като са гледали по 6-7 деца..” и т.н. – пропълзя и убеждението, че аз няма да справя. Визуализирах провала, държах разпада си в ръце. Стигнах и по-далеч: реших, че от партньора си психологическа помощ няма да търся, понеже е мъж, той не разбира, а и без това беше достатъчно зает…

Е, драги, това е илюстрация на капаните, които животът ни залага и в които понякога сами се вкарваме. Бях се предала пред Хормона и както каза моята докторка: с тези нива на прогестерон, не е изненада, че звучиш минорно. Просто стоях на дивана, гледах в една точка и си чоплих нервно ноктите заради фрустриращите идеи в черната ми кутия. После идваха вечерите, когато прехапала възглавницата и трепереща, посрещах с жестока безмълвност въпроса от другата страна на леглото какво ти е, притеснявам се. 

Междувременно таях надеждата, че плацентата филтрира драматичните мисли и че природата няма да позволи да се пропият в невинната му душа. И днес нося този страх и се моля моята криза завинаги да си остане моя. 

Иначе последният триместър носеше още физически дискомфорт, тежест и усещане за приближаващ апокалипсис. В седмия месец се озовах отново в болница, този път с хранително отравяне, което твърде вероятно си бях причинила сама, с решението да излапам тенджера спагети с каквото е останало в хладилника. С ирационалния ужас, че бебето може да изпадне, водите ми да изтекат всеки момент, конците да се разкъсат и всичко да приключи преждевременно, крачех не особено уверено в ежедневието и отброявах седмиците. 

Имаше добри и лоши дни, имаше мрачни дни и такива на умиление. Отказвах да се подготвям по темата, не ходих на курсове, за раждането си мантрувах “както дойде”, защото всяко разгръщане на темата, ме вкарваше в дисонанс – между интуицията, че ще се справя, и главата, която търсеше структура, подредба на непознатия свят на родителството. Мнозина се различават като опитност от моята и допускам, че описаният драматизъм може да звучи пресилено, както твърди и критичният вътрешен глас. Само дето това е моята истина и вероятната истина на много вас, които в този момент се чувстват безкрайно самотни в своята борба. Те имат нужда да разкажат на себе си приказката за героите, които са. Имат нужда от жест и поощрение към самите тях, от състрадателния собствен глас, галещ болните места:

Нямам отговори и готови за прилагане стратегии за справяне, но разказвам за моите тревоги и търсения, падания и изцеления – в името на нефилтрираните истини, които придават вкус и цвят на живота. Ако има нещо, което вдигна свлеклия се на земята ми дух, то това е импулсът за утеха и помилване на обърканите, уплашени, слабеещи Велини. Сега, когато часовникът тиктака скоростно до заветния час, трябва да се науча да бъда най-напред техен достоен родител. Бързам за родителска среща със себе си. Ето точките от дневния ред, които имам да им представя:

Приемай нещата реалистично и остани близо до усещането си 

Бягай от това или онова “трябва”, което те прави намусена, объркана и втрещена. Остави се на автентичните чувства, защото те са нормални, и в момент като този – имаш най-силна нужда от собствената си подкрепа и любящ вътрешен глас. Говори си мило, окуражително и се опитай да си простиш, че не си версията, която си искала. Когато стигнеш отвъд тъмата, ще го разбереш – по-добрата ТИ си всъщност. 

Разкажи си приказка – твоята, личната, за геройство и победа 

Кой ти каза, че не бива да се изкарваш героиня? Повярвай си, че тялото и психиката ти са подложени на изпитание и си бъди благодарна – за силата да откриваш истини в трудността. Ти си воин с невидима броня, която пази два живота. Дори да не го правиш по еднозначен начин, шумно и възторжено, правиш го по своя начин, също толкова смело и победоносно. 

Майчинството не е самотно занимание

Макар да бях дарена с внимание и грижа от околните, самотата влизаше у дома по терлици и ме обладаваше многократно. Чувствах се сама в страховете си, сама в усещанията в тялото, неразбрана в желанието си за бягство и в съпротивите си. Трябваше да опипам болезнените точки, отново да стигна до Източника, с ръждясалата броня на онзи трънлив израз “мога сама”. Коя битка се печели сама? И защо изобщо майчинството беше програмирано като битка, въпрос на оцеляване, жесток напън? Позволете ми…

Днес, индивидуализмът с всичките му предимства и недостатъци, взима превес. Колективното минало с бабуването и съвместния живот на няколко поколения жени под един покрив е останало назад. Жените в големите градове обикновено живеем далеч от своите майки и баби, далеч от помощта и знанието им. Опитваме се да се справим сами и да докажем, че сме достатъчно силни и независими – на партньорите си, на разни оф- и онлайн профили, най-вече на себе си. Лутаме се в информационни лабиринти и си плащаме, за да ни преведат до изхода. Без да искаме, изкривяваме представата си за нещата, заблуждавайки се, че всичко е по силите ни. И когато реалността разтресе, пропастта между намеренията и възможностите расте, с нея и нашата тревога и трудност да се справим. А родителството и в частност майчинството никога не е било и не бива да бъде самотно занимание. В сърцевината си то е уязвимост, зависимост, задруга за износване и отглеждане на човека. Без това допускане рискуваме превръщането си в бледи сенки и се лишаваме не от силата си, а от правото си на щастие. Рискуваме претупването на един важен етап, който бихме могли да преминем осъзнато и с пощипване на радостта в нас. Новата устойчивост е и в способността да преосмисляме понятия като сила и слабост и в умението да се протягаме към другите: не само когато можем да помогнем, но и когато ние самите се нуждаем от помощ. 

Вълната попитала морето: “Как мога да бъда с теб?”, а морето отвърнало: “Просто се успокой”

Чувствам се като река преди да се влее в морето. Страх ме е, че ще изчезна. Повличам почва, дървета, мостове, макар да знам, че не мога да спра, нито да се върна. Единственият ми шанс е да приема безспирното движение напред и да се слея с потока. Стремя се да не идеализирам миналото, да видя своята активна роля в него: все пак не съм се озовала по случайност там, където съм. Позволявам си умерена и здравословна носталгия по изгубеното, и решавам със сърцето си, че страхът от неизвестното е естествен, но доверието в процеса е избор.

Tруднa, a?

Бременността не е представление. Не е парад на суетата с панделки, конфети, тюлени тоалети и мечтателни погледи. Тя е дълбоко лично, емоционално и свещено преживяване, за което трябва да говорим честно. За много жени е тромаво, болезнено и мъчно изпитание, съпроводено с тревоги и неприемливи мисли. Инстаграм често поднася тази феерия от красота, купа с изящно подредени, лъскави череши. Не се подвеждайте. Плодовете, както и чувствата ни, понякога червясват отвътре. 

Навремето наричали бременната жена трудна. Може би заради тежестта, която носи, или върволицата от физически трудности, през които преминава. А може би в речта си старите хора са влагали повече от очевидното. Дали са взимали предвид крехкия душевен баланс на жената пред разцеплението на живота ѝ на преди и след? Особености на съвремието, ще отвърнете, от източната страна на Стената преди 50 години, какво значение се е отдавало на личността? И все пак, бих искала да можех да попитам моята баба.    

В поезията ѝ откривам следи от носталгия по собственото ѝ минало, по младостта и безгрижността ѝ. Представям си я в рокля на цветя, с проблясващия пламък на знанието и амбицията в очите, в големия град, с премеждията да учи каквото пожелае, и във веселия смях, тържествуващ над доносите срещу нея. Нищо няма да ме убеди, че тази силна и достойна жена, както и милиони други, са се отдали на майчинството безропотно и непоколебимо. Вярвам, че са посрещнали нас, техните наследници щастливи, но не и лишени от колебания, страхове и дори малко тъга.

Чувството, че с раждането на майката жената погребва част от себе си е реално, макар да е заклеймено като егоистично.

Колкото да ги бе ограбил социализмът, не би могъл да отнеме на хората свободата да чувстват природата си. Днес имаме късмета да живеем в демократичната част от света, сред многообразие от възгледи, където жените, не без упреци, но свободно споделяме своите истини. В името на тези преди нас, разказвали ли насън приказки от своята младост, сме длъжни да изявим своята автентичност. 

Тик-так до зaветния час 

Не остана. Дните от седмицата се изтърколват като мъниста на скъсана броеница. Не ставам нито по-подредена, нито по-спокойна. Хващам се все пак за искрицата, че животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден (по Вапцаров). Общувам с жени, с много жени, с различни жени. Чувам историите им, изследвам възприятията им, чертая паралели и разделителни линии. Виждам и опакото лице на свободата – трудността да избереш в спектъра от възможности кой си и за какво ще се бориш като родител. Душата ми ту се просълзява от умиление, ту отскача като подплашена сърна. Очаква ме нещо по-голямо от самата мен, очаква ме самият живот. 

В последните дни на бременността драматизмът се засилва. Мия си зъбите като за последно. Поря нападалите листа по улицата за последно като момиче. Закачам се с палави погледи и раздавам “последни” момичешки целувки. Гримирам се, сръбвам глътка червено вино, сбогувам се. Някой ден отново ще стигнеш до мен, нали, Велина? 

Лягаме си, аз, любовта и малкото чудо на една коремна стена разстояние от нас. Заключваме се така в поза за сън, в блажена прегръдка и разстилаща се топлина по уморения ми гръб. Боец, чувам думата да се отронва от устата му. “Всеки ден се убеждавам колко смел боец си”. Господи, благодаря за него, благодаря за всички сили и хора, циркулиращи наоколо. Затварям очи и в тишината на мрака изплува репликата на Биляна Савова, основател на фондация “Мога Сам”:

Аз съм проводник, през тялото ми животът продължава. Засега тази роля ми стига. Издишам звучно с облекчението на разтоварил багажа си пътник и след миг заспивам, спускайки се в пазвата на неизвестното.