Неделя е. Неделя на булеварда. Неделя на Май. Неделя на разпиляното Аз. Поредната цигара догаря забравена в пепелника. Хвърлям се от мисъл в мисъл като побеснял моторист в първите топли дни от годината. Взирам се в Буда с надежда да ме подреди. Уви, глиненото му изражение издава пълен непукизъм.

Каквото и да захванех днес, беше обречено на незавършеност. Пак отложих списъка със задачи за деня след утрешния ден. Пълна какофония и хегемония на зодиакалния знак. Какво да се прави, не ми е за първи път. Трябваше да изчистя, да напазарувам, да слушам лекции, да изпълня няколко поети ангажимента…Накрая стана тя една: купих си нови пособия за теферич на терасата, чанта, която “просто ужасно много ми хареса”, но не съм убедена дали мога да си позволя, а от лекцията чух само дуднене, което може и да беше съдържателно.

Има такива случаи, в които просто желая да съм друг човек. По-подреден, вродено спокоен, сръчен. По-схватлив по математика, способен да смята в проценти. Такъв, на когото се отдава да капитализира моженето си. Но, meet the reality, повтарям си, иначе съвсем ще спре да ти действа земната гравитация. Смешно е, ала изпадам в трудност да комбинирам задълженията към тялото, душата и реалния свят. Например, идва ми прекалено да мисля комбинирано за това какво да си приготвя за вечеря, какво имам да прочета, какво трябва да изпълня по предварителния план. Нали само с план, целеполагане, идвал успехът.

Е да де, ама никаква AGENDA не помага. Даже става по-зле. Драсканици, стрелки, скоби — всичко става една карта, която прилича на управлението на страната ни — тотален хаос. Даже главната инстанция, авторът на този мастър план, не може да го разчете. От всичко, което ми мина през погледа днес, запомних едно изображение с насоки за “бързи действия при тревожност”. Чай не обичах, кратката разходка не помогна и се видях принудена да прибегна до “дневник на момента”.

Преди не харесвах “Сексът и градът”. Консуматорската култура и натякването на значението на модата ме дразнеха. Не знам как стана, но май започнах да звуча като Кари Брадшоу с тези импресии. На всичко отгоре ме преследва следната идея: въобразявам си, че живея като Саманта (русата разкрепостена героиня), докато всъщност съм си чиста Елизабет от “Гордост и предразсъдъци”. Все едно, нали писането ми помага, независимо от това колко добре се получава.

Сега пиша това не за да получа признание, а за да попитам — преживявате ли сходни трудности? Получава ли ви се да се структурирате и подредите, да потечете с енергията на желаното в една посока?

Дори да не, какво от това? Зарязвате всичко да почака и се отдавате на това, което кара ъгълчетата на устните ви непринудено да се протягат нагоре (по Руми) като след блажена дрямка. Какво толкова, ако не сте до там прецизни и изпълнителни?!

Перфекционизмът е психическа напаст и не е синоним на професионализъм. И да, знам: никой не иска да се дъни, нито да разочарова другите, но да си постоянно в услуга на хората и на материалните си цели е напрягащо, да не кажа изпиващо. И това са думите на човек, за когото услужливостта винаги е била морално задължение.

Не знам за вас, но аз не мога да се примиря със следното: защо толкова много от нас оставят на разни милионери, самозвани лайф коучове и нравоучители да ни се месят в и без това чорлавите глави. Сега се сещам за една фраза от пловдивската ми баба, която винаги ме проветрява. Когато настроението и денят са чорлави, когато съм увесила нос или жужа като дезориентирана пчела — тя ми казва леко “душичка, давай му свободно”, живей си живота, сега ти е времето!”.

Зелена светлина на булеварда на мечтите.

Как ще се осъществяват тези мечти, не знам, но стига колебания за днес. Май е време да си направя вечеря, защото не си спомням кога за последно ядох. Пушене, вода и вино. Супер healthy навици, нали. Остава ми да благодаря на тялото си, че ме понася, и ще се надявам поне то да ме държи здраво на земята.