Отдавна засядам пред белия лист и чопля по клавиатурата. Пиша, трия, оставям разхвърляни бележки, затварям лаптопа и се самоубеждавам, че на идеите ми не им достига зрялост, за да видят бял свят. Но истината е, че писането, освен много четене, е и въпрос на упражнение. Затова и ще опитвам, колкото пъти е нужно – с разбиране, търпение и лишение от претенция. Обличам писането в моето усещане за нещата: терапевтичен акт и начин да изразя себе си. И ето, първи опит да пропиша, запълвайки сървъра с няколко килобайта думи.
Известено време си мислих, че животът ми е достигнал плато, че се нося в безсъбитийност и безметежност. Това е недостатъкът на неспокойния дух – мравунякът от мисли го предизвиква непрекъснато да се съмнява, да си говори и шава, да се преобръща в мними надпревари. И понеже “да би мирно седяло, не би чудо видяло”, бързо се озовах в една нова, непозната реалност, пълна с неизвестни. Днес натрупвам много преживелищен опит, както го наричат психолозите, и се сблъсквам с теми, които за първи път за мен са актуални. Медицинска забрана за движение ме приковава към дивана и се оказвам принудена отново да му сваля шапка на Живота. Знае как да те спре, да изпита характера ти и да се подсмихне под мустак за наивността и невзетите уроци.
В принудителното ми задържане вкъщи разполагам с цялото време за близки срещи със смесени чувства (по сборника с разкази на Мария-Касимова Моасе). Докато останалите бродират летни истории с охладени питиета и рошави разговори, аз си приглаждам косата, оцветявам устните и се приготвям за заниманията със себе си до здрач. Предстоят ми часове на питания, отговори, нови питания, липса на отговори, офкане, тюхкане, оживление, успокоение, даже вдъхновение. А после още от същото. В този обикновен августовски следобед, с овлажнен от сълзи на страх и благодарност въздух, ме застига следното жизнено прозрение…
Идеално няма
Идеално няма. Нито в живия живот, нито във вътрешния ни свят. Забранени чувства няма, забранено е само да си забраняваме да чувстваме. Независимо от това в какво се опитват да ни убедят външни фактори или всемогъщият критичен глас, имаме право да сте тъжни, уплашени, гневни, объркани, огорчени, биполярни, даже деструктивни.
И докато носим моралното задължение да бъдем добри хора сред другите, имаме още един първороден дълг: за честност, преди всичко със себе си.
Религиите ни учат, че в целия си живот човек трябва да се стреми да превъзмогне своята греховна природа и да се издигне над слабостта си. На тази система от вярвания се крепи светът и социалната еволюция. Ала като всяка универсална истина, тя може да звучи прекалено отвлечено и напрактично, а дори и противоречиво с някои убеждения и житейски ситуации.
Как ще обясним иначе, че в някои от най-щастливите и блажени мигове, човек може да се чувства празен, дори нещастен? Как ще обясним отчаянието, което много жени изпитват, след като прегърнат за първи път детето си? В сюблимния момент, нормална ли е тази тяхна слабост? Защо следродилна депресия? Неблагодарни ли са онези, които с едната ръка милват чудото в ръцете си, а с другата – бършат сълзите си?
Медицината обяснява състоянието на новородените майки с хормоналните промени, които настъпват в тялото след раждането, и посяга към медикаментите. Но там, където науката все още не може да проникне напълно, се разпростира духовността. Не религията, която те наставлява сухо и от горна инстанция “да се издигнеш над слабостта си” и “да вярваш в божията воля”, а твоята лична духовност, в центъра на която твоят Бог прошепва – всичко е наред, ти си просто човек, грешно не може да бъде никое чувство, изваяно от истината в душата ти.
Ти си просто човек
Остави се на чувствата да те тресат, тази слабост е там, за да ти разкрие двойствената природа на нещата и дълга да бъдеш себе си. Понякога силен, понякога крехък, понякога прав, друг път грешен, понякога обнадежден, друг път разрушен. Възстановяването на баланса,изцелението, хомеостазата или умението на живите организми да се саморегулират и адаптират към променящата се среда – започват от разрешението да бъдеш несъвършен просто човек. Назовавайки неприятната и неудобна емоция, ти я нормализираш, позволяваш й да изболи всяка клетка, да обходи всяка тъкан, да тръгне от пръстите на краката и да стигне до върха на пръстите на ръцете. Ще се задържи на някои места повече, на други по-малко, ще циркулира известно време, а после ще се оттегли, оставяйки проветрени и опразнени пространства. Места, които по същия път, скоро ще могат да бъдат обходени от още силни емоции с различен знак.
Като заслизаме по-дълбоко в измеренията на универсалните идеи, виждаме колко важен е индивидуалният подход в разбирането и възприемането им. Необходимо ни е да поставяме под съмнение абсолютността на всяко твърдение, с което сме програмирани, не непременно да го отричаме, но да внесем нюансите, с които да го очовечим и доближим до самите нас. За да се превърне то във верую, във фенер в непрогледната тъма на неизвестното.
Когато ме изписаха от болницата с рецепта в ръка и препоръка за постелен режим, след седмица привързаност към системата, надвиснала като ехидна, спасителна сянка, не можех да си обясня прилива на оптимизъм. Болниците не са щастливи места, но излязох от лечебницата по-ведра от очакваното. Всеки ден след визитацията, отивах да посетя себе си. Срещах се с уязвимостта си, с егоизма си, с уплахата за физическото ми тяло, с отрицанието, вината, нетърпението, сравнението, малодушието…
В крайна сметка, ситуацията не беше идеална, трябваше ли аз да съм такава?
Признах се за човек. Потърсих правото си на свобода от това нереалистично и смаляващо личността очакване. И знаете ли какво: справих се. С изричането на неудобните истини, с горещи молби към Всесилния и благодарност за неговите проявления в мен: СПРАВИХ СЕ. Леко зашеметена след треската от чувства и от преживяното, прекосих болничното фоайе и се отправих към дивана у дома, който щеше да се преобрази в дивана на прозренията.
