Тръгва си още една. Драматична, даже драстична на моменти. Жестока и помилваща, даде от всичко и много отне. Сълзи се ронеха, диафрагмен смях избухваше – кога от безсилие, кога от радост, кога в молебен за спасение. Беше всякаква, но не и тромава. Подкосяваше и помагаше да станем. Беше ужасно противоречива. 2023: време ти е. Тръгвай вече и вземи със себе си колебанията и разочарованието, които докараха световъртеж. Оттегли се с гнева, който се втечни във вените ми. Със страха, който ме удари с бухалки в кръста. Натовари се с цялата критика, поднесена с измамата “за твое добро”, и си заминавай! Но почакай. Искам да ни оставиш нещо от себе си.

Остави смелостта да напускаме тесни места и малки хора. Да минаваме през тунели без фарове, защото “няма значение колко бързо вървиш, важното е да не спираш”. Понякога просто трябва да не спираш.

Остави приемането на загубата и скръбта, без която не можем да се наречем цели, камо ли живи. Забрави духовността. Тя остава. Без нея нямаше да оцелея, никой не би преживял.

Остави желанието да си принадлежим и да изследваме божествените багри във всеки от нас, които са като самите нас.

Да не говорим за обичта. Идва с нас във всяка следваща година. Остави меката и неотстъпчива сила да променя. Да преражда. Да успокоява. Да се проявява навсякъде и във всичко. Във вълните, в детския смях, в едно обаждане, в обятия или в първи сняг.

Последна клауза. Онзи ден прочетох, че действам като мултивитамин. Остави ми тази способност да бъда такъв – за онези, които имат нужда да подкрепят имунитета си, и най-вече за мен самата, когато сънят, йогата, любовта и хранителните добавки недостигат.

За финал, искам да те отпратя със смирение и да те уведомя за решението си. Не съм в позиция да моля, нито да заповядвам. Никому нищо не си обещавала. Не можем да те забравим, единствено можем да се учим да те приемаме и да продължаваме…да тичаме, да забавяме, да вървим.