Напоследък изпитвам засилена тревожност. А този път всичко в живота ми е наред и подред. Рационалният ум ме принуждава да вярвам, че заплахите дебнат отвсякъде. Хората претърпяват загуби, раздели, неволи, изпитания за духа и тялото от различен характер. Колко близо сме до следващия удар? 

Има една по-мъдра и смела част от мен, неутрализираща пъплещия и сковаващ като ледена струя страх от битието. Тя знае, че Смисълът държи здраво ръцете на нещастието и няма да го пусне да вилнее произволно. Понякога се изплъзва от хватката, но Смисълът го настига, протяга се и го приласкава в надеждния си захват отново. Тази по-мъдра част във всички нас знае, че вродената принадлежност към живота в неговите болезнени и чудотворни проявления, винаги побеждава. 

Този пост е за утехата, която намираме в преживяването на изкуството и любовта, пенкилерът за тревоги и рани. Малко неща мога да цитирам по памет, но прозрението на лекаря Виктор Франкъл, оцелял при Холокоста, е фар в мракобесните времена на съзнанието. Изкуството и любовта са пътищата на изцелението и съприкосновението със смисъла на човешкия живот.

Днес например преживях снега, после написах тези редове, довечера ще прегърна любовта и ще потъна в обятията му и в стремежа към изкуство, надявам се, утешена. 

Кадрите са от изложбата, посветена на 80-годишнината от рождението на пловдивския художник Таню Митев, която може да бъде разгледана до 26 ноември в Градската Художествена Галерия на Главната. 

„ПЪТЯТ НА ИСКРЕНОСТТА. ТАНЮ МИТЕВ – 80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХУДОЖНИКА“