Хълмът е моят храм за спорт, размисъл и отмора. Седнала съм по турски в подножието на тепето на свободата и наблюдавам разтворените в полет криле и шептенето на вятъра. Листатата са като уши, които се протягат да чуят недостъпна за мен истина. Голямото синьо око наднича през облаците с любопитство. Прилича на Окото в Мордор от “Властелинът на пръстените”, само че е от добрите. Мислите ми са стрели във всички посоки. Примижавам, за да се прицеля и опъвам лъка, но точно преди изстрела, мускулчетата ми трепват и изпускам мишената. Повтарям упражнението по концентрация отново и отново, но резултатът е един и същ.
Искам това и онова, повече или по-малко, прегарям на слънце, но преди това прегарям в ума си. Алчна съм в желанията си и скромна в благодарността си. Няма и следа от лекотата на птичия полет, когато се опитвам да се ориентирим. Забелязвам, че през по-голямата част от летежа си, птиците не махат с криле. Въздушната струя ги поема и те се носят безгрижно. Всичко изглежда толкова подредено там горе, без указателни табели и издадени заповеди. Копнея за такъв полет в моя живот. Дали пък да не се отпусна на течението, да се оставя да ме преведе, да се рея безцелно в живеене?
Вменяват ни, че човекът е загубен без цел. Че целта трябва да се преследва на всяка цена. На всяка цена — фразата, която сме измислили, за да замаскираме желанието да се харесаме на другите. Подведем ли се, нашето хармонично аз, което по природа е като това на птиците, се пръска на хиляди частици.
Кои сме ние, ако не следваме своя глас? Счупени хора със залепени частици от себе си и незаздравели криле. Тогава как ще полетим? Човекът е загубен без своя стремеж да се чувства жив.
Чета “Пилето”, известния американски роман. Често се присещам за героя, който казва: “Птиците, подобно на хората, живеят толкова отдавна в клетки, че са забравили много неща, които би трябвало да стават напълно естествено”. Бягам от буквалния прочит на думите. Разбирам го Пилето. Не карантината е нашата клетка.
