Януари със своите скъсени слънчеви лъчи и усойни ветрове опразва улиците и площадите. Стяга раменете и сковава крайниците. Като художник в мрачния му период, оцветява композицията предимно в сиво. Лесно е да не го обичаш – такъв начумерен, суров и авторитетен. Там е работата обаче, че аз го обикнах. Този същият Януари, който вакумира човека с неговите объркани мисли и чувства и в това уединение – го разгневява или укротява. Този същият Януари е началото на страха и началото на смелостта.
Честно да ви кажа, страх ме беше да напусна работа без план “Б”. Ужасявах се да се изправя пред несигурността и неизвестното. Последното предлага чудесни възможности, повратности и изненади, възбуждащи рецепторите на адреналин-зависимите градски хора – авантюристи на всекидневието. Но пътят без указателни табели крие рискове и несъзнателно, автоматично обхождаме заплахите и чертаем стратегии за неутрализиране на щетите и избягване на страданието. Така сме устроени. Защитният механизъм на психиката “бий се или бягай” някога ни е помагал да оцеляваме, а днес създава усещане за грозяща опасност и апокалипсис – макар да живеем в относително сигурни и предвидими времена. Предпазлива съм, понякога тревожна и като човек, който разчита предимно на себе си, не взех лесно решението да се откажа от сигурния източник на доходи. Преди разговорът за напускането ми да се състои, всеки ден се стоварвах на влакчето на крайностите и потеглях от “добре, мога да издържа” до “край, приключих с това”. Не знам колко полза е имало от премислянето ми, защото в крайна сметка се случи както обикновено – прилоша ми от дилемата, затворих очи и избрах в порив за свобода. Избрах да сляза от влакчето и да си тръгна от този увеселителен парк с цялата му токсична предразположеност към крайности. Избрах да стъпя на земята, да се поразходя и полутам в празните улици на Януари, по-бавно, тихо, непретенциозно.
Сега съм без работа и както се шегувам ”гледам нагоре и дъното ми маха”, но всичко се е случило според това, което трябва да бъде. Според реда, който ще се установи с малка, но необходима криза, и с инициативен дух. Засега романтизмът взима превес над реализма и питая оптимизъм, с кратки, но драматични периоди на отчаяние. Приемам ги със слава богу съответстващото на възрастта ми оправдание, че драмата е опиат за младите. Обмислям себе си като смелчак и проводник на живота. Посрещам нови идеи, хора и начинания и спя спокойно нощем. Само на повърхността полъхва лек уплах от неясното бъдеще, но дяволски ми харесва да имам топки – да решавам с твърда воля, да поемам рискове, и да продължава да настоявам за това, което заслужавам.
Взимам си време да се осмисля с литература, топли срещи, интимност и плахи опити за творчество. Слушам песента Chet Baker по текст на Иван Ланджев:
“И нека весел вятър да насочва твоя кораб
Усмихни се днес, когато побеждаваш в спора
И когато губиш също – няма да ти навреди
Срещни се с много хора и от тях си отиди
Разгледай всичките музеи
Напълни догоре със изкуство тая празнота, за да не зее
Татуирай тялото, да не е пусто
Снимай, рисувай, пей – но ти избирай песента..”
Пързалям се в сумрака и по заледените от капчуците ъгли, и фантазирам за поредния надпис, който съм готова да разположа по тялото си. Думите на норвежкия изследовател и общественик, носител на Нобелова награда за мир – Фритьоф Нансен:
„Никога не спирай, защото те е страх. Вероятността да сгрешиш тогава е най-голяма.“