Навръх зрялото лято се ровя за вдъхновение. Под смачканите хартии и надрасканите страници на помощната масичка изравям една своя тетрадка, която започнах да запълвам през миналия август. Беше предназначена за записките ми на магистър, който по всичко личи няма да завърша. Всяка страница е заета до последното квадратче с преживяна емоция, предъвкана мисъл, сплъстено усещане и порив за свобода. Страхувам се да зачета, защото редовете са като шипове, напиращи да пробият защитната ми обвивка. Все пак имам изграден имунитет срещу болката от преживяното, преболедувала съм го, надъхвам се, и потъвам в дневника…
Срещам се отново със сънища, мисли, блокажи, затапвания и издигания, малко възторженост и много вътрешна драма. Май листите са били обилно напоени, защото сега буквите изглеждат изтумбени от изпарилата се влага. Но това е напълно естествено за хората с прекомерна чувствителност, които редуват изпразване и препълване на резервоара си с емоции. Спомням си поредицата от трудности на различни фронтове, спомням си ледения дъжд, изливащ се от съзнанието и усойните коридори на душата, спомням си и опитите да ги стопля. Но знаете ли, много от тези борби изобщо не са попаднали сред страниците на оръфаната тетрадка, сякаш не са се случили. Ако дневникът и погълнатото от него мастило са веществено доказателство за действителни събития в живота ми, то тогава значи всичко случило се се свежда до едно: поглъщащия и сложен свят на междуличностните взаимоотношения. Та да, съдейки по личния ми дневник, свързването с Другия е първоизточник на много мъчнотии. Но с този текст идвам да ви кажа, че макар и болезнено, то е сред истинските удоволствия, заради които си струва да се плаче и да се израства.
Егото има склонност да опростява всичко. Обърква ни в това как трябва да се чувстваме, как трябва да реагираме, каква роля трябва да изиграем, за да се позиционираме НАД другия. Егото търси да доминира, да превъзмогва, да се подиграва със сложността на чупливите и лепени човешки същества. По-просто да възприемаш, по-просто да реагираш, по-просто да преживяваш. И защо? За да настигнеш и задминеш другия, да си върху него емоционално? В това ли е достойнството — да притъпиш чувствителността си и да контролираш? Да бъдеш прав или щастлив? Да бъдеш прав пред някого те прави силен, докато да бъдеш щастлив с някого те прави уязвим.
Свикнахме да се стремим към безчувствие. Масовата култура насади, че във фалша ни е по-добре, че да бъдем естествени и искрени не е интересно. Тактики, стратегии за това как да задържим интереса на другия се бълват оф- и онлайн. Самият Гугъл предлага изобилие от съвети за успешни отношения. Но сори, стратези и умове ала Макиавели на връзките, с его можеш да печелиш битки, но никога войната. Преплитането на световете на двама души в сложна мрежа не може да бъде изгладена по шаблон.
Продължавам да разлиствам омачканата тетрадка, която на места прилича на чаршафите в спалнята ми след безсънна нощ. Там попадам на поредица опити за преврат от егото, което е настоявало да ми покаже, че пожертването на гордостта заради друг не си заслужава. Но явно Сърцето е отбранявало храбро дълбоката вяра в първичната нужда от сливане — физическо, но и духовно, в първичната потребност да получаваш и даваш утеха — защото откривам една самотна страница. На нея с големи букви съм записала: “КАКВО ЗНАЧИ ДА ИЗВАДИШ ДУШАТА НА ЕДИН МЪЖ С ПАМУК? Да напиша текст за меката и плътна сила, която може да упражнява жената”. После прилежно съм отбелязала — Виктор Франкъл, “Човекът в търсене на смисъл”, стр. 146. Протягам се за книгата и веднага Ви цитирам подчертаното:
“Вторият път за намиране на смисъл в живота е чрез преживяване на нещо — доброта, истина или красота, чрез преживяване на природата или културата, и накрая, но не на последно място — чрез преживяване на друго човешко същество в самата му неповторимост — обичайки го.”
И знаете ли, цитатът ме осветява, че аз изобщо винаги съм враждувала с игрите в междуличностната комуникация и залъгалките с думи. Кой да надделее, кой ще победи — жалки терзания. Какво печелят мъжете и жените, правейки се на мъжкари? Хората като мен не са наивни, нито неопитни. Нашата душевност е достатъчно проницателна да разпознае страха зад социалната обвивка. От дълбините на душата си и висотите на съзнанието си ние виждаме нещата отвъд обозримото. Разбираме и прощаваме, за да се освободим и да живеем себе си не като жертви на суровата реалност, а като проницатели, попивателни, проводници на обичта.
Не очаквайте от мен наръчник за ваденето на душата с памук. Няма да го получите. Единственият ми пътеводител е моята искреност и решението да я поднасям на хората в живота си. С този избор ничие его не може да се подиграе, защото той е смел, съзнателен и ме прави непобедима.
Ако с нещо мога да погаля загрубелите, наранени сърца, натежали от брони, щитове и шипове, то това биха били думите на “Малкият принц”: най-същественото е невидимо за очите. Спомнете си слабостта си. От какво се нуждаехте тогава и кой застана до вас? Кой погледна в очите ви с разбиране и нежност? Кой опита да стигне до сърцевината ви, за да я подслони? Преди всичко този човек е пратил по дяволите егото си и неусетно е извадил душата ви с памук.
август 2021 г.
