Преди броени дни беше навършила 26. Приготвяше вечеря в апартамента си, който обитаваше сама от известно време. Вечерята се състоеше в салата и нарязани апетайзъри, засуканата дума за мезета. Всъщност, фактът, че не обича да готви никога не й беше тежал, тя просто не проявяше интерес към домакинството. Да почете, да излезе, да разчисти в себе си — беше предпочитано занимание. Вършеше си къщните задължения без да се влага особено. Откакто напълни с вода щепсела в кухнята и печката гръмна преди да пристигнат ел-техниците, беше по-предпазлива. Този път се размина с порязан палец, който по-късно щяха да залепят в болницата. Беше затворила телефона след близо 3-часов разговор с приятелка, започнал с кафе и завършил отривисто със “сестро, сипвам си едно.”

Това лято всички щяха да ходят на море с гаджетата си и тя за пореден път осъзна, че е истински динозавър в изкуството на необвързания живот. През изминалите 5 години тя се превърна в Човека-История. Нелепи, смешни и пъстри преживявания, в които тя преболедува своята несигурност, самота, страхове и се усети авантюрист.

След дузина повратни моменти, тя влизаше в следващите пет като Хали Бери в латексовия костюм на жената-котка.

Само че й предстоеше да се изправи не срещу измислен комикс злодей, а срещу реален противник — общественото мнение. А този последният е страховит — аморфен, фантомичен, напада през общуването, когато най-малко очакваш. Току ще чуеш предупреждение на близък “не бива да се чувстваш добре сама прекалено дълго” или ще те споходи любопитството на далечен познат с нотка съжаление “хайде, няма ли вече някой по-така?”. Гаднярско си е това, което прави с нас общественото мнение, призна си тя, докато я заливаше лавина от нотификации за житейски събития във Фейсбук. Не се е случило, ако не го споделиш, засмя се иронично и на себе си, давайки си сметка, че чисто щастие е изпитвала в тишина и интимност.

Тя не страдаше от липса на мъжко внимание. Не страдаше и че нейните връстнички се обличат в ролята на майки. По необясними причини представата, че можеше да бъде на тяхно място на този етап, я отблъскваше. Да бъде там, други да празнуват, че минава под венчилото — й напомняше за луксозно уиски: блазнеща е мисълта да го опита, но знаеше, че не е готова да оцени отлежалия вкус. Все пак днешното й Аз усещаше зова на “белите руснаци” от бара по-силно от алтернативата на кротката семейна ваканция. Животът се надигаше и кипеше в нея, желаеше я и тя неизбежно щеше да му се отдаде. Стъпките накриво, грешните ходове, пропуските — с магарешка упоритост се беше устремила към тях и пренебрегваше всички предупредителни знаци. Сигурно щеше да пострада и най-малкото, с което се надяваше, че ще размине, бе наранената гордост. Макар последната да боли на неопределено място, болката е силна, продължителна и…необходима. Какво й даваше вяра, че да боли има смисъл; кое й вдъхваше смелост да върви в неясна посока с риск от завой в погрешна посока? Спомни си какво й цитира приятелката в слушалката. Заряза чери домата неразрязан и се присегна за молива: “Грешен завой води във вярна посока, стига да се движа в покой без да насилвам нещата”.

Ако мислите й бяха спринтьори, щяха да издухат и Юсейн Болт от лекоатлетическата писта:

Защо се чувствам по-близка до прибирането в 6 сутринта, отколкото ставането в толкова, за да изпълня семейния си дълг? Скоро ще започнат да ми приписват греховете на феминизма, егоизма, безотговорността. Но сега, в този идеален момент, аз съм отговорна само за своите потребности и ще се наслаждавам на победите и крушенията по пътя към удовлетворяването им. Не бива да потъваш в самодостатъчност. И защо? Да очаквам някой да ме попълни, за да стана цялостна? Животът е несъвършен и надеждата някой да ме усъвършенства е наивна. Отдавна обърнах гръб на скучния перфекционизъм.

Разтръска глава от шеметната надпревара на спринтьорите и си даде да разбере, че все още можеше да си позволи да отлага сериозните намерения и крачки. Природата й подсказваше, че макар “несериозните” крачки да я карат да се чувства тревожна и несигурна за бъдещето, те я тласкат да експериментира и импровизира със себе си. СЕГА да се учи на живот. СЕГА да не бъде праволинейна. СЕГА да се вдъхновява. СЕГА да си налее чаша охладено, бяло вино, да отвори “Жената с огледалото” на Ерик-Еманюел Шмит и да подчертае:

“Животът е бил тук преди мен, животът ще продължи и след мен, но във времето, докато съм жива, животът се нуждае от мен.”

Всъщност, чудите се коя е тя ли? ТЯ СИ ТИ. Тя е Багряна-та в нас.

май 2021