Петдесет дни откакто парещата болка в гръбнака ме напусна. Капсулата в машината за кафе изпуква и горещите карамелени капки облизват порцелана на чашата. Протягам се с благодарност за възстановената мобилност с дневна доза поглед нагоре. Преглеждам няколко сторита и задържам вниманието си на едно конкретно: профилът “Това сме ние” към едноименния подкаст с Али и Руми. Гостува им Александра Алгафари, психотерапевт. Пускам колонката и кадифените гласове на тримата се сливат с молекулите на въздуха в помещението. Разговорът ме увлича с въпроса за наболелите проблеми, с които хората постъпват на терапия днес. Александра говори за връзката на емоциите с тялото и за това какво се случва със здравето, когато изначалните ни потребности останат неразпознати и непосрещнати.
“Блокажите в тялото са задържан страх да се доверим и да отдадем.“
Болеше ме всеки ден от началото на годината. Три месеца игра на криеница с болката в кръста. Притихваше, узъптена от лекарствата и пак безжалостно ми се нахвърляше, саботирайки всеки порив да се движа без нея. Сякаш тазовите ми кости бяха несполучливо прикрепени за горната част на тялото и амортисьорите на гръбначния стълб се бяха износили. Понякога почти чувах триенето на прешлените. Кризите, избиваха през сълзите, поливайки безсилието ми. Отчаяно търсех причината да се сковавам и при най-обикновените движения. Лекарите обясняваха състоянието ми с възпаление в резултат от дискова херния, което се лекуваше с медикаменти. Но перспективата за живот на обезболяващи ме отчайваше и се огледах за алтернативи. Докторите съветваха да избягвам физическото натоварване и да бъда предпазлива с практикуването. Но йога отново се притече на помощ. Когато потъвах – с нейните уроци по търпение, самодисциплина и преклонение пред възможностите на тялото, изплувах. Дълбоко, като гърленото ‘Ом’ на тибетските монаси, се надигаше вътрешното ми усещане, че първоизточникът на болката не е в кръста. Тогава, къде ме болеше? Аюрведа казваше: задържан страх, недоверие в живота, липса на подкрепа. А от какво се страхувах? И къде в тялото ми се раждаше и умираше този страх?
От известно време се правех на неуязвима. ”Сама ще се справя – мога – трябва” беше подходът към всяко предизвикателство. Плъзгането по тази ос усилваше натиска за самостоятелно справяне. Страх ме беше да завися от другите и излизах на война за независимост с цялото си тяло. Поддържах убеждението, че протягането към другите е слабост и че аз съм длъжна да се вдигна. Фокусирах цялата отговорност за обстоятелствата в себе си, изключвайки от уравнението всички независещи от мен фактори. Свалих бушоните за свързването ми със света и захранването прекъсна. Колкото повече се протягах към независимостта си от хората, болката толкова повече ме връщаше в зависимостта. Когато сама на себе си не разреших, тялото ми го направи и позволи друг да се погрижи за мен …преди мен.
Болките бяха легитимна причина да си позволя слабост и ранимост. Имах нужда от свързване и отвръщането от тази нужда ме зашлеви под формата на физическа болка. Създадени сме да се изразяваме чрез общуването си с другите, чрез взаимопомощ и споделяне на телата си, мислите си, преживяванията си – трудни и щастливи. Когато боледувах, давах карт бланш на тялото си да се отпусне, в някакъв смисъл да се предаде, да се остави на това естествено свързване. Позволено ти е да си зависим от другите само когато си болен, отразяваше счупеното огледало. Така сме научени да мислим. Втълпено убеждение, което ние може и да не осъзнаваме. Рационално отричаме, защото разбира се, не искаме да ни боли. Но това е начинът да бъдем оправдани – от родителите, а после от системата. Какво се получава: потребностите ни, сбутани по чекмеджетата на психиката ни, без да са били прегледани, изпрани и прилежно прибрани, излизат през части от тялото ни, които поддават и заболяват. Феномен, който традиционната медицина не обяснява.
Рових се в причините през цялото време, но това осъзнаване ме намери, когато престанах да се съпротивлявам. Заминах на почивка. Ако не друго, поне можех да се излекувам от досадата. С противовъзпалителните приех и болката и престанах да я мразя. Нагласата ми беше да оставя преживяванията да текат през мен. Да разтворя ръце, да дишам и да се наелектризирам. Всичко е минало, всичко е бъдеще. В тази седмица двете времена бяха потоци през десет планини от моята. Болката заспа, а аз скандирах по площадите на живота.
Доверието ми се възстановяваше постепенно. Редувах посоката на благодарността: нагоре към Него и навътре – заради присъствието му в мен. Заради безценните уроци по смирение. Заради уважението към собствените ограничения. Заради това, че постели пътя с тръни и листа от жасмин, за да порасне личността и погледа ми към света. Болезнено и незабравимо се научих да чувствам чувствата си. А сега се уча да не тъпча страховете си по чекмеджета, а да подреждам мислите си както дрехите в гардероба си (по “Яж, моли се и обичай”) и да обличам тези, които привличат вълнуващи събития.
Понякога го постигам, понякога не. Големият пробив е в допускането, че свързването с другите е инстинктивна природа, от която черпиш сили. Изборът да се отдадеш на обгрижване и ласки подава заряд. Искра. И заключва електрическата верига на твоето чувство за справяне – че когато стане трудно, ще скочиш при твоите хора. Ще те прегърнат, утешат с обятия или думи, и ще застанат до трамплина на болката ти, докато тя изболи. Ще отскачаш сам, но зареден с подкрепата им, укрепен с обичта им, рано или късно ще стъпиш на земята, пречистен и успокоен. Способен изобилно да даваш и получаваш.
Непременно последвайте подкаста @tovasmenie в Instagram, YouTube или Spotify за още просветления. Има много за вслушване.
