Кой поред ден това се случваше, не знаеше. Разочарованията се претъркулваха заедно с месеците в годината. Винаги се стараеше да постъпва правилно спрямо хората и ситуациите, но едните или другите все се озъбваха. Въпреки това, избягваше ролята на жертва и влизаше в тази на ученика, на боеца, на гъвкав йогин, упражняващ се в равновесие. Рада, по природа чувствителна, преживяваше света през своите емоции, което я караше да страда и да се радва за двама. Р-то в името й отговаряше на ярката индивидуалност, а благозвучието на пълното “Рада” придаваше на характера й мекота и благородство. Беше преживяла това-онова, но съвсем непринудено продължаваше да вярва в добрите намерения на другите. Доверяваше се лесно и това качество, което някои наричаха наивност, се дължеше на убеждението, че човек е повече своята светлина, отколкото своята сянка.
От известно време нищо не й спореше. Все нещо удряше по куража и иначе оптимистичния й поглед. Ударите бяха тъпи, но достатъчни да й направят синини. Съзнанието й беше като далматинец – бяло с тъмни петна, които често се събираха в буреносен облак. Гръмотевици и мълнии, последвани от кротко и невинно изгряване. После ново заоблачаване и порой.
Годината й се струва ретроградна. Отново. Окуражава се, че е период, който ще отмине – да потренира търпение, да потърси поука, да се поотърси и да продължи. Какъв трябваше да е урокът след края на тази глава? Месеци наред се опитваше да разбере. В един момент колелото се задвижваше, двигателят спираше да се дави и тя форсираше убедена, че този път ще премине със следващата зелена вълна. Всеки път Рада яхваше преживяването, яхваше представата, че улавя мига и се понасяше на крилете на въображението.
Всяка фантазия й носеше усещане за ален залез, преливащ в насладата от допира о чужда, но близка кожа, загладена от слънцето и подсолена от морето. Еротична фантазия, не. По-скоро фантазия за заиграване с лятото и с шанса да останем в него още веднъж forever young.
Уви, представите й катастрофираха или набиваха яростно спирачки на червените светофари по пътя. Спри да очакваш, спри да се надяваш и ще престанеш да се разочароваш, някакъв самодоволен глас кънтеше от вътре. И тя си мислеше, че е редно да го послуша. Затова пак си обещаваше следващия път да не скандира желанията си, да не се поддава на фантазията, да я разсече с болката от последното преживяване. Тази нощ Рада щеше да си легне, решена от утре да опита още по-усърдно да живее правилно.
Правилно ли, какво за бога значи правилно? Подсъзнанието й щеше да се промуши между завивките на съня и да й заговори през образа на едно петгодишно момченце. Русо и къдрокосо, с ожулени колене и джинсов гащеризон, то се плезеше на Радиното сериозно изражение от върха на старата, ръждясала със сменяването на поколенията пързалка в Цар-Симеоновата градина. Малка хала, която изобщо не разбираше послушанието и отказа от беладжийство. Пързалката бе не по-дълга от 4 метра и Рада сънува едно-единствено спускане. Това бяха най-безгрижни 4 метра. 4 метра чисто щастие, неприсъщо за планетата от преднамерени, придирчиви, объркани, загрубели и мъмрещи своето вътрешно дете хора. 4 метра спускане на света по пързалката. 4 метра, в които то остърга в горещата ламарина нейното решение да се променя.
Рада се събуди в новия ден естествено, без нещо да я алармира. Направи си кафе и се засили към скрина, където отдъхваха в прохлага миналото и детството й. Разлисти албумите и се преоткри на 5 – оплезено навсякъде хлапе, бойно като момче, с гащеризона от съня. Малкото й аз излъчваше гангстерската свобода и непукизъм. Къде си изоставяме хлапетиите и кога преставаме да бъдем като пчелите и орлите – инстинктивни, тласкани от своя вътрешен ред, подчинени на нашата собствена природа? Ние сме продукти на цивилизацията, но колко често се чувстваме без претенции щастливи и спонтанно живи?
Да му не види, казвам се Рада – от Радослава. Име, дошло в прослава на радостта от живеенето. Протегна се, за да се намести удобно в кожата си и въздъхна: да си сложен, да чувстваш дълбоко, да бъдеш ранен, понякога е мъчната, но предпочитана истина пред тази изобщо да не опиташ да бъдеш посвоему осъществен.
