В август 2014-та си се спомням — щиглец, дърпащ куфар със своето тегло към гейта за новото начало. Препълнен със спомени, вещи и най-вече очаквания. Спомням си Zaz в слушалките и гърло с пареща болка от неизвестното. Не предполагах какво ще последва. Всъщност, някъде дълбоко имаше сигнализацията, глуха предупредителна аларма, че избързвам и не съм готова за пожара на зрелостта. Нищо, че според системата бях отличен зрелостник. Но на 19 кой се вслушва в алармата — даже я задейства нарочно за малко повече екшън. Е, екшънът не се оказа наужким. Вътре в мен влязоха с взлом разлъките, тъгата, страха, самотата — и това, че се дерях да ги отблъсна, ги настървяваше още повече. Нямаше среднощен патрул, ченгета се занимаваха със сериозни престъпници, не с емоционални атентатори. На 2000 км от дома и няколко нощи с напоени в безизходица завивки, за първи път прегорях. Случи ми се бърнаут.
Връщам си лентата назад и днес изпитвам смирение пред грешките и изборите си. Опитът има вкус на студентска манджа. Безсолна, но питателна. Достатъчна за тялото, недостатъчна за сетивата. Имаш нужда от нея не само за да се наядеш, но за да разбереш, че трябва да я приготвиш по своя рецепта, в своята бъркотия и със своята несръчност, ако държиш на хубавия вкус. Научих се, че няма да следвам чужди рецепти. Може да изпускам ястието, да опушвам съседите, да се порязвам и изкълчвам пръстите, но поне си пиша историята с магарешката упоритост да бъде неповторимо моя. Изстрадана, стихийна, горчиво-сладка и моя.
Не знам каква или коя щях да бъда с друг опит, но Zaz отново е тук да ми напомни да го ценя какъвто е. Защото без него, все още щях да бъда просто скитница с непокорна кръв. И сега съм такава, но имам свой пътеводител — благороден вътрешен глас.
