Чували ли сте за принципа синхроничност? Той засяга събития от реалността, които не съвпадат по време и място, но се свързват помежду си в някакъв смислен за нас ред. Като пъзел, нареден прецизно от невидима ръка. Е, при мен се активира във вечния град. След едно мое ниско състояние, малко след като погълнах сагата “Игра на тронове”, едно прозрение от филма избълбука над Тибър, за да ми вдъхне вяра в неведомите пътища на живота.

Това е един от дните, в които се чувстваш малък и незначителен, безсилен пред Ботуша на живота. Вместо да нахлузиш удобните за цамбуркане в локвите на ежедневието обувки, скриваш се в пещерата си и потреперваш във влагата на очите си. Дали Ботушът ще те остави невредим този път? Триенето на ръцете една в друга и краката о земята не помагат да се стоплиш. Няма ги небето и просторът, няма златна есен и богати на жълтици дървета. Тишината не е пространство за вслушване, а празнота, която безцеременно мълчи. Духът ми е затворен в бутилка със зле ферментирали мисли. Мисля си как всяко друго решение, което можех да взема, щеше да ме отведе до друго място, до друго Аз –  по-малко несигурно от сегашното. Завиждам на мъжете в тяхна твърда и горда решителност. Писна ми да катастрофирам в себе си. Чувствам се беззащитна в чувствителността си. Виня се, че допускам размирни емоции в мирно време. Хващам се да дишам плитко и учестено. Затварям очи и се понасям на облаците на фантазията. В зимната класика на камината, те ме отвеждат до играта на тронове, която екранизира освобождението на женствеността и женствеността на освободителките. 

11 години след излизането на първия сезон от мега сериала на HBO, в една колебаеща се между октомври и ноември вечер, за първи път чух предупреждението за настъпващата Зима /“Winter is coming”/. Мигнах веднъж и със следващото мигване изпратих в историята последния епизод на осми сезон. Закъснението ми помогна да проследя разгръщането на героите и свързването на елементите от сюжета в детайли – предимство, което трескавото очакване на предстоящия сезон би ми отнело. Еуфорията около премиерите е отминала и мога да се насладя на чисто възприемане на филма. И ви връщам към него, защото в екшъна на гладно, човек пропуска подправките, направили го неутроим. 

Понякога наистина не мога да се разбера. Защо съм потисната без причина, а после олеквам като перце. Защо има дни, в които не си харесвам живеенето, и други, в които не мога да му се наситя. До обяд съм януари, следобед – август. В някои дни съм уравновесена, спонтанна и блажена в поток от случвания. В други дни – таласъми обладават моя ред и ме обгазяват с фатализъм: на практика тъпо почва да ми изглежда цялото съществуване. Тъп ден. Тъпо настроение. Тъпа работа. Трудна съм за обичане в режима на “тъпото” и непохватността.

Бззт, телефонът извибрира. “Прозорецът за чекиране е отворен” – съобщенията на авиокомпаниите винаги съживяват. Утре летим за Ботуша. Отбелязвам статус Be right back на служебния акаунт и на върха на небцето карамелът на тирамису-то вече прелива в каймака на еспресото. Предупреждавам хората си, че съм в катастрофично настроение. Пак ще ги изложа на своя безпорядъчен порядък, но те го приемат, защото ми намигат с лаф в отговор: “Вчера един ми каза, че живея в измислен свят. От възмущения направо щях да падна от дракона”. Стана ми безгрижно. Натоварихме се на Ферарито на Вселената и отпрашихме към летището. 

Измъкваме няколко дни за топлообмен, далече от корпоративните следобеди. Кръстосваме Рим и го гледаме както трябва да се гледа животът – отрезвени, че всяко велико постижение носи кървави белези от падения, жестокост и изтърпяна болка. Изправям се на раменете на историята и ми се мълчи. Някъде след ослепителния блясък на Ватикана и преди карбонарата по-никое-време, минаваме моста над Тибър и една реплика на Лорд Бейлиш от филма избълбуква:

 “Много неща могат да се случат от сега до никога” 

От другата страна на моста влизаме в тълпата, наобиколила уличен музикант, който с китарата си очертава предела между стария и младия град. Възхитително добре е да чувстваш. Присъствието в настоящето е възможно единствено с вяра, че животът си знае работата. Че от “сега” до “никога” всичко може да се случи. Когато приемеш своята несигурност и насърчиш чувствата си, ще разбереш, че силата е твоята втора природа. Срещата с тях е смелост и означава да взривиш кулите от страх и угризения и на разсъмване – да позволиш на живота да те преведе през неведомите си друмища и да ти разкрие невероятни възможности. 

Женската сила в “Игра на тронове” е разнолика. Някои от героините обичат властта, други са верни на честта. Тяхната роля не е да приласкават мъжа в покоите си, макар тази привилегия да не им е отнета. Те са майки и владетелки, любовници и бойци. Живеят в дворци и изобилие, но изтърпяват несгодите на съдбата. Церсей и Денерис – двете централни женски фигури, са сложни и противоречиви. И двете изкусителни, интелигентни, предприемат стратегически ходове, които не винаги се изразяват в доминация чрез груба сила. Техните възходи настъпват с умението да съчувстват, да се приспособяват и да управляват интуитивно. Едва когато властолюбието им надделее, те допускат фаталните си грешки. Сагата разгръща, но не разгадава могъщата енигма на жените. Оставя ни с впечатлението, че остротата печели битки, но мекотата претворява света след разрухата. 

Родена съм в буря. Извалявам се и преливам, после гърмя от радост и желание. Желание да не следвам, а да водя. Да не изпълнявам, а да активирам. Да упорствам в собствената си религия. Не съм видение на лунна светлина без ясно различими контури в пространството. С емоционален заряд едър като слон, няма как да пърхам в пространството като морско конче. Почти тропам с крак в затвърждение на новото познание. Опряна на парапета, опасващ арената в Колизеума, всичко придобива смисъл. Жената в своята флуидност и приспособимост като водата, е длетото, което заобля острите форми на света, но ако не бъде овладяна, силата й е потоп, сеещ разруха. Виждам и мъжете на Древността и мъжете през вековете – всички, използвали качествата си да създават, не да унищожават и подчиняват. Изпълвам се със страхопочитание към ръката, която ни е създала съвършено подхождащи си в различията. Сътворени да се допълваме. Омеквам в задоволството, че киното ми донесе нова перспектива. И че там, сред останките от знатни времена, присъствам с духа, а не в слабостта си.