Остани. В тишината да се под-ред-иш

От наблюдателната кула на опита, бих се провикнала до миналото си аз - да пусне газта. Да спре. Да се огледа. Да се преслуша. Да остане. В тишината да на-ред-и своя дневен ред. Познавайки я, съмнявам се да ме послуша. А може би не трябва. Оставям й правото на минало и на бъдеще със залитания. Само ще сигнализирам винаги да си припомня човешкото - в него е посоката...

Има една културна ценност, характерна за западните общества, която не желая да изповядвам. В корена си широко използваната дума “бизнес” – business, е попитала прилагателното busy, разбирай зает. Това е ценността да бъдеш непрекъснато ангажиран, зает в правенето на нещо, в гоненето на резултати и раздробяването на целите в малки задачи, поглъщащи дните ти. Вярно е, че хората организираме времето си в опита си да внесем малко ред и чувство за контрол в живота си. Всички се нуждаем от стремеж и от посока. И от повече контрол, защото като рационални същества сме се отдалечили идеята, че Всевишният раздава картите. В напредналите общества, със справедливи социални системи, центърът на самоуправление е в човека. Той е този, който ръководи мислите и делата си. Подрежда пространството и времето, с което разполага, за да се почувства сигурен – тъй като цялата отговорност за житейската му реализация е концентрирана в самия него. Развитият индивидуализъм има безспорни предимства в обществен план и България с право, макар и често неточно, се прицелва в него. 

Но тук аз искам да се спра на вторичните продукти на този индивидуализъм и споменатата ценност, която издига – да бъдеш зает. В света на парите бизнесът определя стандартите за качество и време, той ни казва кои личности са по-успешни от други, върху кои свои страни да наблегнем, за да се проявим като добър професионалист. Ако си се зачел в текста, за да научиш кои са тези качества, които ще те направят по-богат и успешен, откажи се. LinkedIn е мястото, където блестят всички прагратици, предприемачи, експерти и гурута по приложна философия и управление на времето. Моето пространство е тиха зона за размисъл, в която се отърсвам от външни намеси и ръководства за поведение. А този текст е само опит за забавяне, за отдръпване от навика да обтягаме струната на времето и да щракваме в капана на ангажираността душата си. 

“Ти си професионалист”, чувала съм не веднъж за себе си тази похвала. Правех всичко възможно, за да угодя на тези думи и жертвах личния си комфорт в името на добро представяне. Възхищавах се на реалистите, които изпълняват безкомпромисно и машинално, с програмирана точност задълженията си. Та те бяха способни да се самоизключат от чувстване, а там, където властва капиталът, това дава несметни възможности. Неведнъж опитвах да бъда перфектният изпълнител и неведнъж успявах. Гмурках се в тази динамика и плувах, плувах, докато мускулът не заблъска по гърдите ми с напомнянето, че не съм плувкиня. 

Борим се за одобрение, борим се за оценка, борим се за бонус, докато в един момент не осъзнаем, че битката толкова ни е изтощила, че резултатът няма никакво значение. Или че победата просто е поредната отметка в мастър плана. Поредното тикче, което нанасяш, и с новия дъх – поредна цел. Досаден списък от досадни поредности. Каква е ползата от жертвите, щом в края на деня си отегчен? Отдръпнах се от надпреварата. Забавих се. Не отричам материалния свят, но избирателно се подчинявам на неговите правила. Бизнесът да краде от времето ми и да отнема от способността ми да чувствам? Ръководството да определя според усърдието в работата личността ми? No chance. Прегръщам един по-балансиран и лежерен подход, с който изключвам препускането по задачи от критериите ми за пълноценен живот. След като открих, че емоциите не са нещо, от което мога да се лиша, започнах да забелязвам личностите, които светят със своя собствена пъстрота. Онези хвърчащи хора, които зяпат през прозореца, мечтаят, тъгуват, обядват, работят, разговарят в себе си, мислят, работят, пият кафе, а после се смеят дълбоко и разпалено – доволни не толкова от чек-листа, който може да почака до утре, колкото от тръпката на самия живот.

От наблюдателната кула на опита, бих се провикнала до миналото си аз – да пусне газта. Да спре. Да се огледа. Да се преслуша. Да остане. В тишината да на-ред-и своя дневен ред. Познавайки я, съмнявам се да ме послуша. А може би не трябва. Оставям й правото на минало и на бъдеще със залитания. Само ще сигнализирам винаги да си припомня човешкото – в него е посоката:

“Не знам коя е най-голямата, но една от силите на думите е, че припомня. Припомня на човека, че е бил дете, че е бил влюбен, че е бил самотен. Това са неща, които всекидневието или кариерата, професията не те карат да си спомняш всеки ден. Да си спомниш, че си бил човек” (Г. Господинов)