Интериорът на технологичния факултет в Копенхаген е като зинала паст на мързеливо прозяващ се бозайник. Прозрачни стаи – кубове в бяло, висят във въздуха със студентите сякаш са зъби, предъвкващи нова информация. Мрачно е и архитектурата на сградатата е съобразена със сивия климат. Оглеждам се за библиотека, но единственият хартиен носител на информация тук е книжното тяло, което държа. Привикнала към тежкия аромат на пожълтели страници и прах, на скрибуцащите дъсчени подове и клавиатури от началото на новото хилядолетие, пападането ми в тази стъклена хай-тек среда леко ми убива. Дали е въпрос на време да привикнеш с култура, чиито кодове на общуване е трудно да възприемеш? Полетът ми наобратно наближава и време да узная нямам, затова ще се опитам да абсорбирам каквото мога от скандинавската душа преди да се върна в България.
Студентите бързат, но не са припряни. Изглеждат спокойни и организирани, но не по военному дисциплинирани. Ако народите имат собствена душа, струва ми се тяхната е спокойна, лека, флуидна. Сякаш в исторически план народното съзнание, съставено от съзнанието на отделните скандинавци, е било подложено на психотерапия. Изчистили своите блокажи, противоречия, автоагресия, изглежда сега живеят с лекотата, присъща на човек, преминал през трудния, но изцелителен процес на срещи със себе си.
Отпивам от кафето, за да преглътна по-лесно мислите, че не принадлежа тук, и продължавам да вибрирам в динамиката на средата. В начина, по който се носят облечени и разговарят, в походката и изражението си имат отпуснатост, издаваща вътрешна подреденост. Представете си някой, който се движи в стегнат делничен график, но не препира да го следва. Вероятно никой от тях не е пощаден от житейски предизвикателства – животът не селектира по географска ширина, културни белези или жизнен стандарт. Всички си приличаме в едно: изправени сме пред задачата да разнищим ребуса на живота и да се справим възможно най-добре в краткия отрязък от време, в което сме живи:
“Life is just a short period of time in which you feel alive” (Philip Roth).
Масите в отворените пространства са заети, но характерният студентски глъч отсъства. Обрани и съсредоточени, заети, хората излъчват спокойствие. Смущаваща е нашата насеченост, припряност, невротичност. Отвличам се в мисли колко симптоматични за психически безпорядък са тези български черти. И какво тогава ни остава?
Струва ми се, че единственият съзидателен път е този на честното изследване и приемане на собствените обществени несъвършенства. Калното социалистическо минало и изобщо миналото трябва да спре да ни определя в индивидуален и национален план. То може да бъде преодоляно само като го разгледаме, осмислим, подложим на критика и приемем. Сенчестите аспекти трябва да бъдат осветени. Излекуването ни като общество следва терапевтичната практика: отиваме при първоизточника на симптома и се вглеждаме в корените му. Осъзнаването на слабостите ни ще донесе отрезвяване, пречистване и облекчение, а скъсването с миналото – простор за нови идеи, за да продължим напред без хомота, но с поуките от несполуките.
“Аре по-бързо, няма да ви чакам це’л ден”, изкрещява и изсвирва с клаксон шофьорът на автобуса на пловдивската гара. Изтръгнато от захласа по скандинавския университет, взирам се в изтърбушените тютюневи складове насреща, някога работно място на крупни индустриалци и обикновени работници. Пред мен се издига паметникът на един тъжен неизбежен разпад, символизиращ нашето морално безсилие. В общности, не преодолели своите травми, творческият и предприемаческият дух не се проявява, а миналото грозно и напористо напомня за себе си. Инстинктивно обръщам поглед от олющените фасади към грубия брътвеж на шофьора. Той настоява да потегля, а пътниците – да прояви разбиране към жена, която панически се е изстреляла от автобуса в издирване на своя портфейл. Когато се връща и поднася своите извинения, гласът й трепери. Не е успяла да го открие и сега няма как да покаже билета си, нито с какво да плати пътуването. В следващите няколко секунди поне пет пътнички надигат глас да я успокоят и посягат към чантите си да услужат. Необяснимо за мен, мъжете остават безмълвни и безразлични, но въпреки това, след моментното нагнетяване на въздуха, топла вълна облива тялото ми. Пробуждането на рецепторите на човечността. Потегляме.
Поглеждам телефона си, пищи, че трябва да пусна новата версия на операционната система. Съгласявам се мигновено с Ябълката. Вглеждам се в премигванията й и се унасям в мисли. Такива сме си – особняци, криваци, скептици. Положително, много отрицателни черти могат да ни се припишат. Но ако приложим един по-различен подход в излекуването ни от тези черти – чрез приемане и разбиране, може би ще излезем от състоянието на хронично недоволство и ще update-нем морала си. Най-сетне. Въпрос на обществен идеал и индивидуална отговорност.
