Кафето ми беше свършило и в хладното априлско утро трябваше да се изстрелям до магазина за назидание. Припряна както обикновено, подтичвайки, погледнах към отсрещния тротоар. Един добър познат, почти столетник, ми махаше. Пресякох, приближих го и заговорихме. Как сте, млада госпожице, попита ведро, докато ни брулеше вятърът. Намерих за подходящо да го поканя на гости, да се постоплим и да го гостя със сладкиша, заради който предходния ден бях овършала кухнята и маникюра си.
Казва се Чавдар. Съсед и приятел на моя дядо, той е роден през далечната 1924 г., живял в цели пет строя и се шегува, че най-хубавият бил капиталистическият — тогава бил млад. Всеки ден излиза на разходка със своята шапка с козирка и бежови кларкове, крачи равномерно по алеята на булеварда в дъжд и сняг, слънце и жежко лято. Чавдар е убеден демократ, баща му бил кмет на Пловдив, после народен представител, един от подписалите документа за спасяването на българските евреи. Бистри политиката, но не като другите старци. Обсъжда държавните дела надпартийно и сам обмисля законови промени. Говори отчетливо, с галантен изказ и мъжествен глас. Изобщо, той е кавалер-аристократ по произход и по душа. Завършил Френския колеж в града, от време на време ми подава някоя реплика на езика на любовта, която имам късмет да уловя. Привилегирована съм да познавам този романтичен герой и идеалист, за когото високата нравственост не е просто литературен израз, а житейска философия. Самоотвержеността, с която отстоява своите принципи, прогонва съмнението, че егоистите, опортюнистите и хладните реалисти се оказват по-щастливи хора.
Напоследък Чавдар спря да пита за образованието и започна да се шегува за гаджета:
Ходил съм и аз по жени, но преди да се оженя. В казармата бях разпределен в Петрич, град, през който бяха преминали различни войски, в това число италиански. Знаеш ги италианците, музикални перчеми, къде ще се мериш с тях. Когато бяхме в градски отпуск от поста в станцията до маларийското отделение, излизахме на разходка и се чувствахме, така да се каже, фриволни. Един ден срещнахме няколко девойки. Заприказвахме се и едната ме покани да отидем на “Ви-Ти”. Не знаех къде е, но се съгласих. Поехме по дългата алея, водеща към планината Беласица. Сетне разбрах откъде бе дошло името на алеята — с момичетата тръгвахме официалното на “Вие” и се връщахме от там на “Ти”.
Чавдар носи халка, макар съпругата му да си е отишла отдавна. Обича я много, обича я отвъд физическите измерения на любовта. Личи си, че почита жените. Не само заради майчинството и дома, а заради всичко, на което са способни в обществото самостоятелно и през мъжете. Подробно ми разправи за случайното запознанство с Мичето, съпругата му, първото танго и тънкото кръстче, за ухажването и искането на ръката й. Знаеш ли, казва, животът е низ от невероятни случайности. Озовах се на един jour (жур) в Асеновград и като я видях да влиза, разбрах, че тя е мечтата ми от момче. Известно време й давал уроци по френски, след което й направил признание. Предложил й да помисли и когато на един от следващите жур-ове се срещнали, поискал да му отговори с жест. Трябваше да ме стисне силно, докато танцувахме, ако беше съгласна. “Не чаках и пет секунди за отговор”, присвиват се благоговейно сиво-сините му очи. В семейния живот си спомня да е отстъпвал: “Когато имахме противоречия, излизах на балкона и осъзнавах колко кратък е животът, за да го губим в сръдни. Извинявах се дори да не бях виновен и тя разцъфваше”.
Стоях и попивах всяка дума от тази любов по кавалерски. Изсърбала кафето, мислено записвах всички неща, които да споделя, да разкажа импровизирано. Ще оставя размислите му за секса, за живота и политиката за друг път, за друг текст. Сега само ще ви призова да се огледате за героите, които живеят сред нас и съхраняват големите неща в малките дни. А аз се предавам на блаженството, че Чавдар похвали моите твърде скромни кулинарни заложби и че окрили разказвача и жената в мен.
