„След двадесет години ще се озовете в нашето примирение — на вашите години и ние се бунтувахме. Беше съвсем малка, когато с два пръста във въздуха по митинги изяждаше „П“-то на думата „победа“ и хората си мислиха, че те държим гладна. Ние всички бяхме гладни за промяна…“

Такива откровения се откъснаха от спомените на баща ми наскоро в разговор за статуквото. По традиция, съществува, а струва ми се — и така трябва — една хронична колизия между поколенията. Непримиримостта се е утаила на дъното като неразтворено лекарство, а останалото бунтарство се е неутрализирало от молекулите на житейския опит. Макар днес да твърди, че този бунт е безполезен, знам, че неразтворените гранули на дъното на чашата все още са там, защото той не иска те да се разтворят.

Дълбоко в ценностната му система е кодифицирана гневна непоносимост към несправедливостта. В гимназията именно той подпъхна Стайнбек със „Зимата на нашето недоволство“ между уроците, които знаеше, че не чета. Четях наместо това литература. Тихо наблюдаваше моето вълнение и морално съзряване с прилежащата подривна дейност. Жалко, че думата подривен и подрастващ имат сходно звучене, не и общ корен. Но да се върнем в наши дни.

Минаха се няколко години и десетки преживявания от първите ни разговори, които бяха остро полемични. Подозирам, че с изказванията си по-скоро ме е провокирал. Днес тези разговори са повече дискусия, отколкото спор. Обсъждаме всичко и когато ни се философства, по пловдивски, естествено наместваме международното положение. Този път стана дума за това дали българското положение ще се размърда, дали ние от новата генерация ще размърдаме нещо. Той бе категоричен, че все така — никой няма да бъде готов да свали кожата си заради обществения идеал. И аз се съгласих. Ала имаше една малка, но НЕ незначителна подробност, която тогава му доверих:

Правото да прекосяваме границите ни позволи да видим много свят, предимно западен, чрез което захранихме егоистичните си намерения. Озовахме се с една дузина шансове за по-добър живот, но всички отдалечени от пределите на дома. Енергията за активно гражданство се изцеди в надпреварата за лично постигане.

Преглътнахме. Последва мълчание.

Няколко седмици след състоялия се разговор, попаднах на една филмова прожекция, която ми даде да разбера, че интуицията не ме беше подвела. Много точно и почти инстинктивно, бях идентифицирала процесите, в които не само моето обкръжение, но и цялото поколение бяхме въвлечени…

Във филма „Европа на всички“, посветен на „Еразъм“ проекта — най-старата европейска програма за студентска мобилност, политологът Иван Кръстев коментира, че става все по-трудно да се формира гражданско общество. Да се мотивират и мобилизират двадесет-тридесетгодишните за участие в протести за разместване на обществените пластове се наблюдава все по-рядко. Свикнахме, че можем да заменим държавата с друга, щом не си я харесваме. Както посочи — свободното движение, следване и работа навън те пращат в социална реалност, която не ти се налага да променяш. Където всеки има възможност да осигури личния си комфорт без да се влияе нито от върхушката, нито от широкия отказ да се зачене промяна. В думите му подразбрах, че стимулирането на неограниченото придвижване е довело до манталитет, ориентиран повече към индивидуалните, отколкото към обществените цели.

Така например преобладаваща част от моите познати са аполитични.

Наблюдението върху причините за това се потвърди. Ако утре се сформира протест срещу властта, срещу несправедливостта, или митинг в подкрепа на една от стотиците уязвими групи у нас, аз няма с кого да отида да скандирам за победа. Близките хора, с които споделям подобни възгледи, или отсъстват от страната, или са разхлабили възела на своето социално ангажиране. Отвърнати от обществените въпроси, дори да ги засягат, те са обърнати към своите лични битки, към своите лични въжделения, към своите лични свободи и задължения. В скоростното ни живеене общото българско недоволство се стопява, защото времето и силите ни са органичен ресурс.

Искаме да преровим всяко прашасало или излъскано кътче земя и имаме картбланш. В такъв случай — щом върховенството на трансграничното пътуване е наш приоритет и общностно право и благо, значи се очертава да сме готови да го защитаваме. Би било хубаво да не ни се наложи да го правим, но ако все пак неволята го изиска — да можем да се втурнем. В противен случай, ще трябва да заседнем в статичните обувки на предходното поколение. А те, както знаем, са ни отеснели.

Това не е текст за моята правота, нито текст само за моя баща. Това е текст за всички настоящи и бъдещи бащи. И текст с препратка към Skypе звъненето, което се отвежда през комина на смълчаното бащино огнище.

2019 г.