В изцелителната йога практика тази вечер погълнах много мир. За първи път от много време насам излязох пречистена, с решимост на къде да тръгна. Може би не в житейски план, но битово – хранителните стоки ме зовяха. След като обходих пумпалски магазина в търсенето на нещото си, което имах наум, докато говорих с приятел, заплетена в мрежа от маски и слушалки, се отправих към вкъщи. С бутилка вино под ръка, напредвах по булеварда на разсъблечените чинари. Под парата на припева “who is smokin’ cigarettes” крадях време за мен и нарочно забавях крачка. Алеята беше безлюдна, но ми се стори, че точно тази вечер светлината от сградите наоколо озаряваше по-силно. Леко и динамично стъпвах по земята, танцувайки фокстрот с мига.
Няколко пейки по-надолу, ентусиазмът ми пресъхна. Прозрачният леден въздух открои една прегърбена фигура. Загледах се, постреснах се. Белокос старец с голи колена бе седнал и черното разпорено палто се спускаше от двете му страни като мантията на обезсилен супергерой. Не можех да понеса погледа му и побързах да пресека и да се прибера – бягах от трагизма, но и исках да се изправя срещу него. Youtube камината ми гореше, дървата в нея пукаха на запис. Сега си спомням, че си помислих – направи така, че да не пускаш доброто на запис. Коледният дух не може да бъде дигитализиран. Човешката истина, с болката и радостта в нея, може да бъде преживяна само в реалността, за нея виртуална реалност не бива да съществува. Оставих някои от покупките в пазарската чанта, натиках вътре едно поларено одеало и се върнах на улицата. Слепоочията ми пулсираха – така става, щом усетиш, че интуицията – говорителят на твоя морален кодекс, се произнесе. Потърсих фигурата, беше изчезнала, но поех да я настигна. Не мога да кажа защо тръгнах в тази посока, просто знаех, че не бива да спирам. Подминах няколко пресечки и белокосият старец, понесъл своя дом на гърба си, надвесил се над земята като камбанария над миряни, отново се подаде. Дали нямаше да го обидя, като му подам чантата; ами ако беше болен; какво беше добре да изрека? Винаги съм усещала, че бездомните носят кръста си с достойнството на хора, които са направили избор. Отпърво се притеснявах да го приближа, огледах се – нямаше да има по-подходящ момент да го пресрещна. Първите му думи, знаете ли какви бяха първите му думи?
“Девойко, нека си платя, нека Ви се отплатя”…
После ме покани да отида в църквата “Свети Георги” – там, вика, прося, “щото и аз съм Георги”, елате и ще Ви се отплатя с цигари. Да беше чул музиката в ушите ми, по-примамлив в поканата си не можеше да бъде. Настояваше да ме попита за нещо и то беше какво спортувам. Страхотна форма имате, аз съм на 84 години, лекоатлет и тенисист на маса – още играя понякога. Какво беше видял от мен, ходеща бухта в пухено яке, нямам представа, но ме стъписа. Благодарих му засмяна, пожелах му топлина, а той пак настоя да ми плати. Разбрахме се, че го правя заради себе си, и ме изпрати със здраве, още чувам гласа му бащински зад себе си – “внимавайте с колите, като пресичате”.
Втори път за вечерта прекосявам прага на отопления си дом. В бързането съм зарязала шардонето на барплота и сега изтумбената форма на бутилката, пукотът от Youtube камината и прясното вълнение ме притеглят към него. Пресягам се за отварачка и чаша, наливам си и сядам да разкажа как последната прозаична вечер от годината се превърна в тържество на сетивата, в божествена мелодия, в порядък. Съприкосновението с доброто изглади всичките ми противоречия. В прашинка време от вечността се смълчах, подредих, потънах и се разлях в моя смисъл.
Смисълът може да е какъвто пожелаете. Вашият смисъл може да е различен от моя смисъл. И за него важи законът за енергията – не се губи и не изчезва, само преминава от един вид в друг. “Защо-то” във всеки живот е индивидуално, но пътят към него е един: инстинктивният. Моят инстинкт тази вечер ме отведе при един самотен старец, градски номад, който ми припомни, че заслужавам да отпивам от живота и от шардонето с благодарност и с наслада.
23.12.2021 г.
