“Ако бях учител щях”, но НЕ сте и вероятно НИКОГА НЕ БИХТЕ могли да бъдете.
Не бихте могли да понесете на плещите си товарите. Отговорността, мрънкането, обвиненията, погазването на личното пространство, контролът и произволът на системата, обезличаването, обезсърчването, баджанаклъкът, неистовото отстояване на собствените си права и със сетен прилив на сили — на някои по-висши ценности.
Не бихте могли да се опълчите на вълчата настървеност.
Не бихте могли да разпознаете потенциала на децата, възпроизвеждащи модела на счупената семейна среда, в която порастват.
Не бихте могли да гледате децата като деца, без да виждате в тях родителите им, които се опитват да подчинят и загрозят личността ви.
Не бихте могли да се отнасяте с децата безпристрастно, докато преживявате бъговете в системата на техните родители.
“Не бихте могли”, но някои все още могат.
Гледат отрочетата ви с уважение и разбират, че те не са виновни за вашите слабости. Запазват самообладание и имат достойнството да се изправят срещу саботажите ви. Продължават тихо и мъчно просветителската си дейност, въпреки откритите упреци или анонимните доноси. Правилно прочетохте — доносничество, предадено и предавано в наследство. Изпълняват мисията си, въпреки заплахите, заканите, захапките.
Стресът и унинието са там, в съсловието, често предизвикани от вашия дебелашки, чорбаджийски, понякога циничен маниер. И тъй като мнозина са наследили напастта на комунизма, но са попили и от егоцентризма на прехода, има само един начин да разберат последствията. Като бъдат принудени да походят в обувките на “даскалите”. Като се убедят от първо лице, че тези обувки стягат, убиват и правят рани. Като се срещнат тет-а-тет с допуснатите грешки във възпитанието на своите деца. Като ги умножат по 20 и само за момент си представят да стоят срещу десетки очи — тъжни, засмени, любопитни, нетърпеливи, жадни за внимание, неразбиращи, понякога арогантни.
Посланието е като за прагматици и любители на “Обичайните заподозрени”. Както те изпяха: “Поогледай се, послушай, поразпитай, помълчи. Забави, забави. По-полека забави, забави…”. Крясъците и агресивният подход в общуването са опасни и безрезултатни, защото нито една от страните не може да спечели.
Полето на просветата не е бойно поле и атаките не водят до победа, само до изтощаване и пълна демобилизация.
Ако си мислите, че всичко се купува, дори уважение, мотивация, знания — май сте се объркали. Не аз, а самият Ерих Мария Ремарк го е казал:
“Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино.”
Хубаво би било повече хора да си дадат сметка за извънредно трудните времена, в които работят учителите. А още по-хубаво би било да потърсят в речника значението на думата емпатия и да се опитат да я възпитат у себе си и у децата си. За да изградим един ден по-здраво и солидарно общество.
м. март 2020 г.
