Много е писано за прагматичните ползи от колоезденето. Но понеже участвам в художествен конкурс, а и не се славя с особен прагматизъм, ще опоетизирам моята среща с Колелото и срещата на киното с Колелото. Да потягляме…
Когато се запознах с Колелото, шеметното препускане по широки и тесни друмища беше лесно. С времето, малко по малко, оперативната памет почна да се претоварва със страхове и вътрешните спирачки блокираха безстрашието. Минаха години преди да се преинсталирам, за да мога да побера още дързост в себе си.
Днес, въртя педалите за повече въздух и криволича по алеите на родния град към изгубените в детството Аз-ове. С всяко натискане извеждам вредните мисли в пространството и както сърдечната клапа — не допускам да се върнат обратно в тялото. С всеки нов дъх се оздравявам и виждам света по-силно контуриран — зеленото по-зелено, вятърът по-осезаем, мускулите по-топли.
Във филма на Стефан Командарев — „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“, героят, препатил, странстващ в живота младеж, подкарва колело със своя дядо — от Германия до България, за да опознае усърдието, радостта, любовта, облаците, корена, играта на табла, прошката и топлата прегръдка на карловския двор.
Киното и аз приехме велосипеда като чистилище на колела.
Така и карам — в слънце, в покои, в просълзяване и озаряване, в тъга и вълнение. Така и карам — в безспирна надпревара с тревогите. Така и карам — във величествено съботно-неделно пробуждане в себе си.
Текстът печели конкурса за кратки „Истории на колела“ на Българската мрежа на Глобалния договор на ООН, реализиран с медийната подкрепа на сайта „Аз чета“ като част от серия събития, посветени на тазгодишната тема на Световния ден на околната среда – „Замърсяване на въздуха“.
2019 г.